Обичам хора, пълни със смисъл.

Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки.
Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Парадокси. Такива, които имат малки вселени в себе си и могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед. Или да замръзне. Такива, в чиито очи се крият много истини, стига да можеш да ги видиш. Хора, мисълта за които не те оставя да спиш нощем. Които карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. Обичам ги. Светът има нужда от повече като тях, защото, нека си признаем - няма по-отегчаващо и често срещано нещо от това да си просто скучен. И сив.

Тя ли ? Тя не беше като останалите момичета.

Тя ли ? Тя не беше като останалите момичета. Не се набиваше на очи. Не беше слаба, нито красива, нито притежаваше нещо различно от другите. Не обичаше да се гледа с часове пред огледалото, защото с това само откриваше все по-нови неща в себе си, които не харесва. Тя? Тя беше непохватна, скована, на моменти недообмисляше нещата. Обичаше да слуша бавни сълзливи песни с тежки текстове, които описваха това което чувства. Самотата не я смущаваше, дори понякога се нуждаеше от нея. Тя ли? Тя беше просто себе си. Беше чуплива и лесно ранима, но никой не знаеше това. Може би, защото умееше да го прикрива прекалено добре – беше научила да борави с маската, която слагаше пред останалите, ИЛИ може би просто никой не се бе поинтересувал достатъчно от нея, за да види колко лесно уязвима и начупена беше всъщност. Начупена- на малки остри парченца, пръснати навсякъде. С всяко разочарование, те ставаха все по-дребни и по-дребни. Разочарования, предизвикани от хора, които въпреки всичко и всички бяха станали част от живота и. Част, която тя едновременно мразеше, но и обичаше. Част, която нямаше смислено обяснение, защото единственото което водеше след себе си беше болка. Болка, която тя понасяше попивайки я в себе си – там някъде надълбоко – скрита и подтисната. Но като всичко потискано, тя излизаше наяве. Излизаше мощно – изригваше, помитайки след себе си малкото щастие и дори леката и плаха увереност, които се събираха за малко в нея. Изригваше и и напомняше ,колко незначителна е всъщност. Незначителна, незабележима, незапомняща се, не достатъчно добра. Това беше тя. Това разбираше след всеки нов изблик на умопомръчителната болка, която бавно я обземаше. Стискаше зъби и плачеше. Болката отминаваше. Тя продължаваше. Продължаваше напред.

Мислиш, че не си хубав? - Някои хора се раждат с дефекти, напълно обезобразени.

Мислиш, че не си хубав? - Някои хора се раждат с дефекти, напълно обезобразени. Хладно ти е? - Има хора по света, които замръзват. Искаш гадже? - Някои хора нямат дори семейство. Оплакваш се, че храната не ти харесва? - Има хора които гладуват. Искаш нови дрехи? - А някой търси каквото и да е, само за да се стопли. Искаш повече пари? - Хората тънат в пълна бедност. Искаш да умреш? - Хората, които умират биха дали всичко, за да живеят!!

posted under | 0 Comments

"Живот на заем"' - Ерих Мария Ремарк

"Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин... "
"Живот на заем"' - Ерих Мария Ремарк

Най-важното нещо за един мъж е да знае,че когато се приближава до входната си врата,някой отвътре чака и се опитва да чуе стъпките му

Най-важното нещо за един мъж е да знае, че когато се приближава до входната си врата, някой отвътре чака и се опитва да чуе стъпките му.
"Най-важното нещо за един мъж е да знае, че когато се приближава до входната си врата, някой отвътре чака и се опитва да чуе стъпките му."
 Кларк Гейбъл




Толкова добре се познаваха, че не беше необходимо да си приказват много, понякога една дума стигаше, за да се разберат.

Толкова добре се познаваха, че не беше необходимо да си приказват много, понякога една дума стигаше, за да се разберат.
Обичаха се без да парадират това, без демонстрации, дискретно и мълчаливо. По електронната поща споделяха сънища, мисли, вълнения и тайни. Толкова добре се познаваха, че не беше необходимо да си приказват много, понякога една дума стигаше, за да се разберат.

Нямаше да и липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник.

Нямаше да и липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник.
"С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това упражнение. Щеше да и се струва все по – уморително да го извиква във въображението си, да го отупва от праха, да дава живот на нещо отдавна мъртво. Щеше да настъпи ден… когато нямаше да оплаква загубата му, или поне не толкова безутешно. Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да избледняват в паметта и. Нямаше да и липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник."
„Хиляда сияйни слънца” Халед Хюсейн

По-нови публикации По-стари публикации Начална страница

Happy Valentine

Предоставено от Blogger.

Followers


Recent Comments